Бях много щастлива

Бях много щастлива

„Когато за първи път разбрах за заболяването си, помислих, че животът ми е свършил. За мен това беше смъртна присъда.“

Как разбрахте за заболяването си?

Често хващах настинки. Семейният ми лекар започна да се тревожи и реши да ми пусне кръвни изследвания, които показаха много висок брой на белите кръвни клетки.

В този момент животът Ви се промени...

Именно, започна нова глава. Сега, когато мисля за това, чувствам, че съм имала голям късмет в толкова много отношения.
Странно е да го каже пациент, страдащ от хронична левкемия през последните 10 години.
Това е прикрита благословия. В живота си винаги съм била много щастлива. Сега, както и преди, някой се грижи за мен; имам ангел-пазител. Нещо много важно, имах късмета да срещна изключителни лекари. Един такъв лекар се грижи за мен от самото начало на заболяването. Също така бях подходяща за една иновативна форма на лечение и терапията ми досега е успешна. Съпругът ми също ме подкрепя през цялото това време. И все пак, никога не бих повярвала, ако преди десет години ми бяхте казали, че ще говоря така. Когато за първи път разбрах за заболяването си, помислих, че животът ми е свършил. За мен това беше смъртна присъда. Веднъж дори сънувах собственото си погребение. Мислих си, че скоро ще умра. Не само бях ужасена, а и засрамена от диагнозата.

Когато за първи път сте разбрала, че имате левкемия, сте го приела като смъртна присъда. Вярвате ли още в това?

Не, ни най-малко. Живея с левкемията толкова дълго вече. Не съм сигурна дали използвам правилните думи, но заболяването ми се превърна в нещо нормално за мен. То стана част от ежедневието ми и понякога дори забравям за него. Никога не бих си помислила, че ще се чувствам толкова добре. Дори лечението не беше толкова трудно за понасяне. Започнах химиотерапията си малко след диагнозата: пет сесии, пет дни месечно. Отивах в болницата, получавах интравенозната си инфузия и след това се прибирах вкъщи. През първите дни бях уморена, но по време на химиотерапията нe страдах от косопад или гадене.

Какво Ви уплаши повече: лечението или самото заболяване?

Заболяването. Това е така, защото нямах никакви нежелани реакции по време на терапията. А и моят ангел-пазител бдеше непрекъснато над мен, тъй като образно казано заболяването ми рецидивира точно навреме. Имаше възможност да ми се предпише иновативна терапия тук, в Цьоханов. Аз бях първият пациент, който я получи и моят лекар все още ми го напомня. Когато пристигнах в болницата за първата си инфузия, се чувствах като кралица. Всички лекари дойдоха да ме видят. Терапията беше малко по-трудна за понасяне, но след шест сесии показателите ми се върнаха в нормални граници. Бях готова да продължа живота си. Няколко години нямаше за какво да се тревожа. Преди две години кръвните ми изследвания показаха, че заболяването пак се влошава. Обаче отново имах късмет.

Тоест?

Този път, освен изследвания на кръвта и костния мозък, ми направиха и генетични изследвания. Моят лекар ми каза, че имам TP53 мутация и това е лоша прогноза. В крайна сметка и това беше добра новина. Оказа се, че имам възможност да получа още една иновативна терапия, която е предназначена специално за моя тип левкемия. И отново, моят лекар реагира много бързо. Тя разбра, че във Варшава се използва новата терапия и изпрати документите ми в Института по хематология. Надяваше се, че ще бъда подходяща за терапията. Бях поканена за редица изследвания във Варшава и очаквах решението. След няколко седмици получих положително становище. Отново имах късмет, тъй като, по-късно ми казаха, че съм била последния или предпоследния пациент, избран да получи лечението.

Сега как приемате заболяването си?

Новото лечение ми даде надежда. Осъзнавам, че мога да живея с тази болест. Живея с нея от 10 години и се надявам, че имам още 10 или повече. Сега го приемам като хронично заболяване. Някои хора имат диабет, други астма, а аз имам хронична левкемия. И искам да кажа на хората, че това не е краят на света. Можете да живеете със заболяване като моето. То се превърна в нещо нормално за мен. То е станало част от ежедневието ми и понякога дори не мисля за него.