В търсене на спокойствие

В търсене на спокойствие

„Един от начините да оцелееш е да се ангажираш с работа, много работа. Тогава забравяш“
Моята история започва две години преди да ме диагностицират. Аз съм самотна майка и имах желание да забременея с второ дете. През 2009 г. се опитах да създам ново семейство за мен и моето дете, имах връзка с човек, който даде голямо отражение на това заболяването ми да се отключи. След безумна ревност, лишения и борба за новото семейство лекарите откриха заболяването - хронична лимфоцитна левкемия. И вместо да правя планове за ново начало започна голямата борба аз да оцелея. Още си спомням думите на лекаря, че това заболяване не се лекува, но се влияе от начина на живот. Дистанцирах се от всички дразнители около мен, научих се да потискам крайните емоции в мен и започнах да се храня здравословно.
През пролетта на 2011 г. заминах извън България. Не исках близките ми да гледат как „мутирам“. Бяха тихи и спокойни дни на изгнание, далеч от роднините и проблемите, но това бе моментно решение. Прибрах се зимата на 2012 год. при първия ми сериозен рецидив, когато за пръв път осъзнах сериозността на заболяването си. В продължение на месеца, през който лежах в болницата се сблъсках с хора с много по-сериозни диагнози от моята и осъзнах колко е важно да се дава кураж на тези хора и колко е важно да поддържаш духа си високо. Дадох си обещание, че ако се стабилизирам пак ще замина и така направих още два пъти.
Един от начините да оцелее човек е когато се ангажира с работа, много работа. Тогава забравя. До есента на 2013 г. това беше моята пътеводна светлина. За съжаление от тогава до сега съм на стационар, което не ми позволява да работя и пътувам, но все още намирам начини да бъда активна доколкото състоянието ми го позволява и все си намирам мечта, която да следвам.
Годините отминават за мен, в постоянни спорове с лекарите дали трябва да почвам нова терапия, кратки пътешествия из България и Гърция, планове за професионална преквалификация като социален работник в здравни заведения. Не спирам да работя за кръводарителски кампании и се насочвам изцяло да помагам на хора, които се сблъскват с подобни на моето заболявания. Не спирам и да мечтая! За мен ХЛЛ не е заболяване, за мен ХЛЛ е начин на живот!