Клара, 23 години
Клара, 23 години
"Написах първото си предсмъртно писмо, когато бях 14-годишна. Не направих нищо, но не осъзнах, че това не е нещо обичайно. Знаех само, че се чувствах самотна през цялото време, като физическа болка в гърдите ми. Понякога си представях сърцето си в кръв, капеща от него. В същото време, получавах добри бележки в училище, така че никой не забеляза, че има нещо нередно – нито учителите ми, нито моите родители. Нещата се влошиха, когато отидох в университета, но аз добре се прикривах. Или така си мислех.
Започнах да пия много. Всеки път, когато не бях навън или не учех, имах чувството, че мозъкът ми ме наказва. Един постоянен глас ми казваше, че съм безполезна, отвратителна личност, непотребно същество. Че никой никога няма да го е грижа за мен, а и не трябва. Един ден, един приятел каза, че аз вече никога не се усмихвам. Помня, че бях изненадана и се опитвах да разбера дали е вярно. Беше такова дребно нещо, но ми помогна да видя колко зле бяха нещата. Като че ли бях сомнамбул и изведнъж се събудих. Това ме накара да осъзная, че някога бях различна. Тогава потърсих терапевт. Тя ме изпрати при психолог, който, след няколко разговора, диагностицира депресия. Беше повече от депресия. Прекъснах следването си за една година. Дълго време по цял ден не ставах от леглото. Чувствах се като неудачница, като че съм пропиляла всякаква възможност да бъда нормална.
След известно време, когато майка ми се прибираше от работа, седях в кухнята, докато тя готвеше. Постепенно започнах да режа някои неща за нея. А сега аз готвя, докато тя говори. Това е нашето ежедневие. Готвенето е толкова просто, креативно нещо – харесва ми усещането и миризмата на съставките, пресните подправки и разните неща, а и когато правя нещо за другите, се чувствам добре. Като приех, че имам депресия, това ми помогна да видя, че с всичката тази тъга това не съм аз. Тя може винаги да е в мен, но знам, че ако позволя на хората да ми помогнат, може да видя по-добри дни."
