"Знам, че хората ме гледаха и виждаха човек, който изживява тяхната мечта. Бях млад мъж, който си изкарва хляба със спорт. Знам, че имах късмет, но това още повече ме караше да се чувствам неудачник. Като че ли нямах право да бъда нещастен, нямах право да бъда депресиран. Имах всичко, което някога съм искал, и все пак нищо не чувствах. Просто празнота. Като че ли не беше останала никаква светлина. Не можех да кажа нищо на момчетата от отбора. Много се притеснявах какво ще си помислят за мен. Не исках да ги проваля. Но започнах да пропускам тренировки.
Не можех да го понеса. И чувствах тялото си толкова тежко – не можех да стана от леглото, понякога с дни. Какъв беше смисълът? Накрая, един ден просто не можах да играя. Стоях в стаята се, просто се потях и треперех. Все още помня звукът на сърцето ми, тупкащо толкова силно и шумно в гърдите ми, като че наистина блъскаше, и аз се чудех дали така се чувства човек, когато умира. Най-страшното беше, че не ме беше грижа, надявах се това да стане. Мислех си, че най-после всички ще ми простят, че не съм бил достатъчно добър. Чичо ме намери сам в стаята и аз никога няма да забравя този момент. Той просто ме прегърна. Тогава заплаках. И тогава осъзнах, че всъщност хората искат да помогнат, искат да те подкрепят. Но трябва да говориш с тях. Трябва да поискаш помощ.
Животът е хубав, все още на приливи и отливи, но знам, че нещата могат да бъдат добре. Опитвам се да се придържам към рутината и да се грижа за себе си. Вече не се срамувам от това, че имам нужда от помощ, за да постигна хармония, независимо дали това е лечение или отделяне на време да поговоря за нещата. Започнах да се занимавам със спорт отново. Физическото усилие е добро, умът ми се успокоява и аз просто оставям тялото да си свърши работата. Сега играя в отбор, защото това, което най-много ми харесва, е да бъда с хора, да се радваме на нещо заедно, като екип."